Производители

Последвайте ни във Facebook

Бюлетин

Самостоятелното дете, или как да стана „мързелива майка“ - Анна Бикова Покажи в цял размер

Самостоятелното дете, или как да стана „мързелива майка“ - Анна Бикова

Издателство: Колибри. Година на издаване: 2017. Брой страници: 256. Меки корици.

Повече детайли

Самостоятелното дете, или как да стана „мързелива майка“ - Анна Бикова <p style="margin:10px 0px;padding:0px;text-align:left;color:#444444;text-transform:none;text-indent:0px;letter-spacing:normal;font-family:'Open Sans', Arial, Helvetica, sans-serif;font-size:13px;font-style:normal;font-weight:normal;word-spacing:0px;white-space:normal;"><span style="color:#218e53;">Мили майки (а защо не и татковци!), ако си мислите, че след прочитането на тази книга ще можете по цял ден да гледате телевизия и да бъбрите по телефона, грешите. Отглеждането и възпитанието на едно дете не е лесна работа. И все пак, ако възприемете модела на авторката, наистина ще ви остава повече лично време, а малкото ви слънчице ще расте по-самостоятелно и по-уверено в себе си. Любопитните наблюдения и практичните съвети на майката на две момчета Анна Бикова – психолог, педагог и популярен блогър, наистина помагат при множество кошмарни за всеки родител ситуации. Помагат ни да погледнем критично на собствените си свръхочаквания и свръхзагриженост, да възпитаваме децата си с по-голяма лекота, с повече радост и весела изобретателност. От тази книга ще разберете: </span></p> <p style="margin:10px 0px;padding:0px;text-align:left;color:#444444;text-transform:none;text-indent:0px;letter-spacing:normal;font-family:'Open Sans', Arial, Helvetica, sans-serif;font-size:13px;font-style:normal;font-weight:normal;word-spacing:0px;white-space:normal;"><span style="color:#218e53;"><em>Как да научим детето да заспива в креватчето си, да си подрежда играчките и да се облича само.</em></span></p> <p style="margin:10px 0px;padding:0px;text-align:left;color:#444444;text-transform:none;text-indent:0px;letter-spacing:normal;font-family:'Open Sans', Arial, Helvetica, sans-serif;font-size:13px;font-style:normal;font-weight:normal;word-spacing:0px;white-space:normal;"><span style="color:#218e53;"><em>Кога трябва да помогнем на детето и кога ще е по-добре да се въздържим.</em></span></p> <p style="margin:10px 0px;padding:0px;text-align:left;color:#444444;text-transform:none;text-indent:0px;letter-spacing:normal;font-family:'Open Sans', Arial, Helvetica, sans-serif;font-size:13px;font-style:normal;font-weight:normal;word-spacing:0px;white-space:normal;"><span style="color:#218e53;"><em>Как да изключим „майката перфекционистка” в себе си и да включим „мързеливата майка”.</em></span></p> <p style="margin:10px 0px;padding:0px;text-align:left;color:#444444;text-transform:none;text-indent:0px;letter-spacing:normal;font-family:'Open Sans', Arial, Helvetica, sans-serif;font-size:13px;font-style:normal;font-weight:normal;word-spacing:0px;white-space:normal;"><span style="color:#218e53;"><em>Защо свръхопеката е опасна и как да я избегнем.</em></span></p> <p style="margin:10px 0px;padding:0px;text-align:left;color:#444444;text-transform:none;text-indent:0px;letter-spacing:normal;font-family:'Open Sans', Arial, Helvetica, sans-serif;font-size:13px;font-style:normal;font-weight:normal;word-spacing:0px;white-space:normal;"><span style="color:#218e53;"><em>И още много неща.</em></span></p> <p style="margin:10px 0px;padding:0px;text-align:left;color:#444444;text-transform:none;text-indent:0px;letter-spacing:normal;font-family:'Open Sans', Arial, Helvetica, sans-serif;font-size:13px;font-style:normal;font-weight:normal;word-spacing:0px;white-space:normal;"><span style="color:#218e53;">Защото Анна Бикова е убедена, че похватите на „мързеливата майка“ ще ни приближат към целта – да направим децата си самостоятелни, инициативни и отговорни.</span></p> <p style="margin:10px 0px;padding:0px;text-align:left;color:#444444;text-transform:none;text-indent:0px;letter-spacing:normal;font-family:'Open Sans', Arial, Helvetica, sans-serif;font-size:13px;font-style:normal;font-weight:normal;word-spacing:0px;white-space:normal;"><span style="color:#218e53;"><strong>ЗА АВТОРА</strong></span></p> <p><span style="color:#218e53;"><strong>Анна Бикова </strong><strong>е психолог, педагог и популярен блогър. Преди известно време публикува мнението си във форум на руски сайт по приложна психология във връзка с дискусия за инфантилността на подрастващите. Последвалият интерес я принуждава да събере мислите си в книга. Така се ражда </strong>„<strong>Самостоятелното дете, или как да стана „мързелива майка</strong>“, която обяснява разликата между „мързи ме да ги уча, затова ще го направя сама” и „мързи ме да го правя вместо тях, затова ще ги науча да се справят сами”. Бикова популяризира възпитателния подход, който отхвърля свръхконтрола, задушаващата и винаги жертвоготовна родителска любов, и насърчава поемането на отговорност и формирането на полезни навици от ранна детска възраст.</span></p> <p><span style="color:#218e53;text-decoration:underline;"><strong>ОТКЪС</strong></span></p> <p><span style="color:#218e53;"><strong>Анна Бикова </strong><strong>– </strong><strong>„Самостоятелното дете, или как да стана „мързелива майка”</strong></span></p> <p><span style="color:#218e53;">АЗ СЪМ МЪРЗЕЛИВА МАЙКА</span></p> <p><span style="color:#218e53;">Докато работех в детска градина, съм виждала твърде много примери на родителска свръхопека. Особено добре си спомням едно тригодишно момченце – Славик. Тревожните му родители смятаха, че седне ли на масата, синът им е длъжен да си изяде всичко. За да не отслабне. Кой знае защо, в тяхната ценностна система отслабването беше нещо много страшно, макар че ръстът и пухкавите бузки на Славик не предизвикваха безпокойство, поне що се отнася до телесната му маса. Не знам как и с какво го хранеха вкъщи, но той дойде в градината с видимо нарушен апетит. Дресиран от безапелационното родителско изискване „Трябва да си изяждаш всичко докрай!“, той дъвчеше механично и преглъщаше всичко, което беше в чинията му! При това трябваше да го храним, защото „той още не може сам“ (!!!).</span></p> <p><span style="color:#218e53;">За своите три години момченцето наистина не можеше да се храни самостоятелно – нямаше такъв опит. И ето че в първия му ден в детската градина го храня и забелязвам пълна липса на емоции. Приближавам лъжичката – Славик си отваря устата, дъвче, гълта... Трябва да кажа, че нашият готвач не беше кой знае какъв майстор на кашата. Кашата му беше „антигравитационна“: ако обърнеш чинията, тя си оставаше там въпреки законите на гравитацията, залепнала в плътна маса за дъното. Този ден много деца не пожелаха да си изядат кашата и аз прекрасно ги разбирах. Славик си изяде почти всичко.</span></p> <p><span style="color:#218e53;">Питам го:</span></p> <p><span style="color:#218e53;">– Харесва ли ти кашата?</span></p> <p><span style="color:#218e53;">– Не.</span></p> <p><span style="color:#218e53;">Отваря уста, дъвче, гълта.</span></p> <p><span style="color:#218e53;">– Искаш ли още?</span></p> <p><span style="color:#218e53;">Поднасям лъжичката.</span></p> <p><span style="color:#218e53;">– Не.</span></p> <p><span style="color:#218e53;">Отваря уста, дъвче, гълта.</span></p> <p><span style="color:#218e53;">– Ако не ти харесва, не я яж! – му казвам.</span></p> <p><span style="color:#218e53;">Славик се ококори от учудване. Той не знаеше, че може и така. Че може да иска или да не иска. Че може сам да вземе решение: да я изяде или да я остави. Че може да споделя желанията си. И да очаква, че околните ще се съобразят с желанията му.</span></p> <p><span style="color:#218e53;">Има прекрасен анекдот за родителите, които знаят по-добре от самото дете какво му е необходимо:</span></p> <p><span style="color:#218e53;"><em>– Петя, веднага се прибирай! </em></span></p> <p><span style="color:#218e53;"><em>– Мамо, измръзнах ли? </em></span></p> <p><span style="color:#218e53;"><em>– Не, огладня! </em></span></p> <p><span style="color:#218e53;">В началото Славик се наслаждаваше на новопридобитото право да се отказва от храната и пиеше само компот. После започна да си иска добавка, когато яденето му харесаше, и спокойно да побутва чинийката, ако храната не беше сред любимите му. Вече можеше да прояви самостоятелност в избора си. Малко след това престанахме да го храним с лъжичка и той започна да яде сам. Защото храненето е естествена потребност. И гладното дете винаги ще се храни само.</span></p> <p><span style="color:#218e53;">Аз съм мързелива майка. Мързеше ме да храня дълго децата си. Навършеха ли годинка, им връчвах лъжицата и сядах до тях. На година и половина децата ми вече се справяха и с вилица. Разбира се, докато навикът за самостоятелно хранене се сформира окончателно, се налагаше да мия и масата, и пода, и самото дете след всяко ядене.</span></p> <p><span style="color:#218e53;">Но това е моят осъзнат избор между „мързи ме да ги уча, по-добре бързичко да свърша всичко сама“ и „мързи ме да го върша сама, по-добре да вложа усилия в обучението им“.</span></p> <p><span style="color:#218e53;">Още една естествена потребност е да ходиш по нужда. Славик го правеше в гащите. На оправданото ни недоумение майка му реагира така: помоли ни да водим детето в тоалетната по часовник – на всеки два часа. „Вкъщи го слагам на гърнето и го държа дотогава, докато не си свърши всичките работи.“ Тоест тригодишното дете е очаквало, че и в детската градина, както у дома, ще го водят в тоалетната и ще го уговарят „да си свърши работата“.</span></p> <p><span style="color:#218e53;">Недочакал покана, той пълнеше гащите и дори не се сещаше, че мокрите панталонки трябва да се свалят, да се обуят сухи, а за това трябва да помоли за помощ учителката. Ако родителите отгатват, предусещат всички желания на детето, то още дълго няма да се научи да осъзнава потребностите си и да моли за помощ.</span></p> <p><span style="color:#218e53;">След седмица проблемът с мокрите гащи се реши от само себе си. „Искам да пИшам!“ – гордо обявяваше пред групата Славик и отиваше в детската тоалетна.</span></p> <p><span style="color:#218e53;">Тук няма никакво педагогическо вълшебство. Физиологически в този момент организмът на момченцето бе вече готов да контролира процеса. Славик усещаше кога му е време да отиде до тоалетната и стигаше до там самичък. Вероятно би могъл да го прави и по-рано, но вкъщи възрастните са го изпреварвали, слагали са го на гърнето още преди детето да е осъзнало тази своя потребност. Но онова, което е било уместно на една-две години, естествено, не бива да продължава и на три.</span></p> <p><span style="color:#218e53;">В детската градина всички деца започват да се хранят самостоятелно, да ходят до тоалетната самостоятелно, да се обличат самостоятелно и самостоятелно да си измислят занимания. Освен това свикват да искат помощ, ако не могат да се справят сами с проблема си. Изобщо не призовавам да пускате децата на детска градина колкото се може по-рано. Напротив, смятам, че за детето е по-добре до три-четири годинки да си остане у дома. Просто говоря за разумно поведение на родителите, при което детето не е задушавано от свръхпротекция, а му е предоставено пространство за развитие. Веднъж една приятелка ми дойде на гости с двегодишното си дете и останаха да пренощуват. Точно в 21,00 тя отиде да го приспи. Момченцето не искаше да си ляга, измъкна се от креватчето, заинати се, но майка му насила го върна в леглото. Опитах се да разубедя приятелката си:</span></p> <p><span style="color:#218e53;">– Според мен още не му се спи.</span></p> <p><span style="color:#218e53;"><em>(Нищо чудно, че не иска да ляга. Дойдоха скоро, у нас има с кого да си играе, вижда нови играчки – всичко му е интересно!) </em></span></p> <p><span style="color:#218e53;">Но приятелката ми продължаваше да го натиска със завидна упоритост... Борбата продължи повече от час и в резултат детето все пак заспа. Малко след него заспа и моят син. Много просто: когато се умори, самичък си отиде в креватчето и заспа.</span></p> <p><span style="color:#218e53;">Аз съм мързелива майка. Мързи ме да удържам детето в креватчето. Знам, че рано или късно, то ще заспи само, защото сънят е естествена потребност.</span></p> <p><span style="color:#218e53;">В почивните дни обичам да си поспивам. През седмицата работният ми ден започва в 6,45, защото в 7,00, когато отваря детската градина, първото детенце вече чака пред вратата, доведено от бързащия за работа татко. Ранното ставане е жестоко за една „сова“. И всяка сутрин, докато медитирам над чаша кафе, успокоявам вътрешната си „сова“ с мисълта, че съботата ще ми подари възможността да се наспя до насита.</span></p> <p><span style="color:#218e53;">Една събота се събудих към единайсет. Синът ми, на две години и половина, седеше и гледаше анимационно филмче, дъвчейки курабийка. Беше си пуснал телевизора сам (лесно е – само да натиснеш копчето), беше открил самичък и DVD-то с анимацията. Дори си беше намерил кефира и царевичните пръчици. И ако се съди по разпилените на пода пръчици, разления кефир и мръсната чиния в мивката, беше закусил благополучно и дори бе разчистил, доколкото е можал, след себе си.</span></p> <p><span style="color:#218e53;">По-голямото ми дете (то е на 8 години) вече не беше вкъщи. Вчера се съгласих да го пусна с негово приятелче и родителите му на кино. Аз съм мързелива майка. Казах на сина си, че ме мързи да ставам прекалено рано в събота, защото така ще се лиша от скъпоценната възможност да се наспя, която чакам цяла седмица. Ако иска да ходи на кино, ще трябва сам да си навие будилника, сам да стане и сам да се приготви. И ето го, не се е успал...</span></p> <p><span style="color:#218e53;">(Всъщност и аз си навих будилника – сложих го на вибрация и през сън се ослушвах как се справя синът ми. Когато вратата след него се затвори, зачаках есемес от майката на приятеля му, че е пристигнал и че всичко е наред, но за него това остана зад кадър.)</span></p> <p><span style="color:#218e53;">Освен това ме мързи да му проверявам чантата и раничката за самбо, както и да му суша нещата след басейна. Мързи ме и да уча с него (ако той не ме помоли да му помогна). Мързи ме да изхвърлям боклука, затова го хвърля синът ми на път за училище. Дори имам нахалството да го моля да ми направи чай и да ми го донесе при компютъра. Подозирам, че с всяка следваща година ще ставам все по-мързелива...</span></p> <p><span style="color:#218e53;">Но децата претърпяват изненадваща метаморфоза, когато пристигне баба им. Тъй като живее далече, тя идва за цяла седмица. Големият веднага забравя, че може сам да си учи уроците, сам да си топли обяда, сам да си прави сандвич, сам да си подрежда чантата и да отива на училище сутрин. Сега той се страхува дори да заспива сам: баба му трябва да е до него! А нашата баба не е мързелива...</span></p> <p><span style="color:#218e53;">Децата са несамостоятелни, ако това е изгодно на възрастните.</span></p> <p><span style="color:#218e53;">Издателство: Колибри. Година на издаване: 2017. Брой страници: 256. Меки корици.</span></p>
15,00 лв

В следната категория има още 30 продукта:

Мили майки (а защо не и татковци!), ако си мислите, че след прочитането на тази книга ще можете по цял ден да гледате телевизия и да бъбрите по телефона, грешите. Отглеждането и възпитанието на едно дете не е лесна работа. И все пак, ако възприемете модела на авторката, наистина ще ви остава повече лично време, а малкото ви слънчице ще расте по-самостоятелно и по-уверено в себе си. Любопитните наблюдения и практичните съвети на майката на две момчета Анна Бикова – психолог, педагог и популярен блогър, наистина помагат при множество кошмарни за всеки родител ситуации. Помагат ни да погледнем критично на собствените си свръхочаквания и свръхзагриженост, да възпитаваме децата си с по-голяма лекота, с повече радост и весела изобретателност. От тази книга ще разберете: 

Как да научим детето да заспива в креватчето си, да си подрежда играчките и да се облича само.

Кога трябва да помогнем на детето и кога ще е по-добре да се въздържим.

Как да изключим „майката перфекционистка” в себе си и да включим „мързеливата майка”.

Защо свръхопеката е опасна и как да я избегнем.

И още много неща.

Защото Анна Бикова е убедена, че похватите на „мързеливата майка“ ще ни приближат към целта – да направим децата си самостоятелни, инициативни и отговорни.

ЗА АВТОРА

Анна Бикова е психолог, педагог и популярен блогър. Преди известно време публикува мнението си във форум на руски сайт по приложна психология във връзка с дискусия за инфантилността на подрастващите. Последвалият интерес я принуждава да събере мислите си в книга. Така се ражда Самостоятелното дете, или как да стана „мързелива майка“, която обяснява разликата между „мързи ме да ги уча, затова ще го направя сама” и „мързи ме да го правя вместо тях, затова ще ги науча да се справят сами”. Бикова популяризира възпитателния подход, който отхвърля свръхконтрола, задушаващата и винаги жертвоготовна родителска любов, и насърчава поемането на отговорност и формирането на полезни навици от ранна детска възраст.

ОТКЪС

Анна Бикова „Самостоятелното дете, или как да стана „мързелива майка”

АЗ СЪМ МЪРЗЕЛИВА МАЙКА

Докато работех в детска градина, съм виждала твърде много примери на родителска свръхопека. Особено добре си спомням едно тригодишно момченце – Славик. Тревожните му родители смятаха, че седне ли на масата, синът им е длъжен да си изяде всичко. За да не отслабне. Кой знае защо, в тяхната ценностна система отслабването беше нещо много страшно, макар че ръстът и пухкавите бузки на Славик не предизвикваха безпокойство, поне що се отнася до телесната му маса. Не знам как и с какво го хранеха вкъщи, но той дойде в градината с видимо нарушен апетит. Дресиран от безапелационното родителско изискване „Трябва да си изяждаш всичко докрай!“, той дъвчеше механично и преглъщаше всичко, което беше в чинията му! При това трябваше да го храним, защото „той още не може сам“ (!!!).

За своите три години момченцето наистина не можеше да се храни самостоятелно – нямаше такъв опит. И ето че в първия му ден в детската градина го храня и забелязвам пълна липса на емоции. Приближавам лъжичката – Славик си отваря устата, дъвче, гълта... Трябва да кажа, че нашият готвач не беше кой знае какъв майстор на кашата. Кашата му беше „антигравитационна“: ако обърнеш чинията, тя си оставаше там въпреки законите на гравитацията, залепнала в плътна маса за дъното. Този ден много деца не пожелаха да си изядат кашата и аз прекрасно ги разбирах. Славик си изяде почти всичко.

Питам го:

– Харесва ли ти кашата?

– Не.

Отваря уста, дъвче, гълта.

– Искаш ли още?

Поднасям лъжичката.

– Не.

Отваря уста, дъвче, гълта.

– Ако не ти харесва, не я яж! – му казвам.

Славик се ококори от учудване. Той не знаеше, че може и така. Че може да иска или да не иска. Че може сам да вземе решение: да я изяде или да я остави. Че може да споделя желанията си. И да очаква, че околните ще се съобразят с желанията му.

Има прекрасен анекдот за родителите, които знаят по-добре от самото дете какво му е необходимо:

– Петя, веднага се прибирай!

– Мамо, измръзнах ли?

– Не, огладня!

В началото Славик се наслаждаваше на новопридобитото право да се отказва от храната и пиеше само компот. После започна да си иска добавка, когато яденето му харесаше, и спокойно да побутва чинийката, ако храната не беше сред любимите му. Вече можеше да прояви самостоятелност в избора си. Малко след това престанахме да го храним с лъжичка и той започна да яде сам. Защото храненето е естествена потребност. И гладното дете винаги ще се храни само.

Аз съм мързелива майка. Мързеше ме да храня дълго децата си. Навършеха ли годинка, им връчвах лъжицата и сядах до тях. На година и половина децата ми вече се справяха и с вилица. Разбира се, докато навикът за самостоятелно хранене се сформира окончателно, се налагаше да мия и масата, и пода, и самото дете след всяко ядене.

Но това е моят осъзнат избор между „мързи ме да ги уча, по-добре бързичко да свърша всичко сама“ и „мързи ме да го върша сама, по-добре да вложа усилия в обучението им“.

Още една естествена потребност е да ходиш по нужда. Славик го правеше в гащите. На оправданото ни недоумение майка му реагира така: помоли ни да водим детето в тоалетната по часовник – на всеки два часа. „Вкъщи го слагам на гърнето и го държа дотогава, докато не си свърши всичките работи.“ Тоест тригодишното дете е очаквало, че и в детската градина, както у дома, ще го водят в тоалетната и ще го уговарят „да си свърши работата“.

Недочакал покана, той пълнеше гащите и дори не се сещаше, че мокрите панталонки трябва да се свалят, да се обуят сухи, а за това трябва да помоли за помощ учителката. Ако родителите отгатват, предусещат всички желания на детето, то още дълго няма да се научи да осъзнава потребностите си и да моли за помощ.

След седмица проблемът с мокрите гащи се реши от само себе си. „Искам да пИшам!“ – гордо обявяваше пред групата Славик и отиваше в детската тоалетна.

Тук няма никакво педагогическо вълшебство. Физиологически в този момент организмът на момченцето бе вече готов да контролира процеса. Славик усещаше кога му е време да отиде до тоалетната и стигаше до там самичък. Вероятно би могъл да го прави и по-рано, но вкъщи възрастните са го изпреварвали, слагали са го на гърнето още преди детето да е осъзнало тази своя потребност. Но онова, което е било уместно на една-две години, естествено, не бива да продължава и на три.

В детската градина всички деца започват да се хранят самостоятелно, да ходят до тоалетната самостоятелно, да се обличат самостоятелно и самостоятелно да си измислят занимания. Освен това свикват да искат помощ, ако не могат да се справят сами с проблема си. Изобщо не призовавам да пускате децата на детска градина колкото се може по-рано. Напротив, смятам, че за детето е по-добре до три-четири годинки да си остане у дома. Просто говоря за разумно поведение на родителите, при което детето не е задушавано от свръхпротекция, а му е предоставено пространство за развитие. Веднъж една приятелка ми дойде на гости с двегодишното си дете и останаха да пренощуват. Точно в 21,00 тя отиде да го приспи. Момченцето не искаше да си ляга, измъкна се от креватчето, заинати се, но майка му насила го върна в леглото. Опитах се да разубедя приятелката си:

– Според мен още не му се спи.

(Нищо чудно, че не иска да ляга. Дойдоха скоро, у нас има с кого да си играе, вижда нови играчки – всичко му е интересно!)

Но приятелката ми продължаваше да го натиска със завидна упоритост... Борбата продължи повече от час и в резултат детето все пак заспа. Малко след него заспа и моят син. Много просто: когато се умори, самичък си отиде в креватчето и заспа.

Аз съм мързелива майка. Мързи ме да удържам детето в креватчето. Знам, че рано или късно, то ще заспи само, защото сънят е естествена потребност.

В почивните дни обичам да си поспивам. През седмицата работният ми ден започва в 6,45, защото в 7,00, когато отваря детската градина, първото детенце вече чака пред вратата, доведено от бързащия за работа татко. Ранното ставане е жестоко за една „сова“. И всяка сутрин, докато медитирам над чаша кафе, успокоявам вътрешната си „сова“ с мисълта, че съботата ще ми подари възможността да се наспя до насита.

Една събота се събудих към единайсет. Синът ми, на две години и половина, седеше и гледаше анимационно филмче, дъвчейки курабийка. Беше си пуснал телевизора сам (лесно е – само да натиснеш копчето), беше открил самичък и DVD-то с анимацията. Дори си беше намерил кефира и царевичните пръчици. И ако се съди по разпилените на пода пръчици, разления кефир и мръсната чиния в мивката, беше закусил благополучно и дори бе разчистил, доколкото е можал, след себе си.

По-голямото ми дете (то е на 8 години) вече не беше вкъщи. Вчера се съгласих да го пусна с негово приятелче и родителите му на кино. Аз съм мързелива майка. Казах на сина си, че ме мързи да ставам прекалено рано в събота, защото така ще се лиша от скъпоценната възможност да се наспя, която чакам цяла седмица. Ако иска да ходи на кино, ще трябва сам да си навие будилника, сам да стане и сам да се приготви. И ето го, не се е успал...

(Всъщност и аз си навих будилника – сложих го на вибрация и през сън се ослушвах как се справя синът ми. Когато вратата след него се затвори, зачаках есемес от майката на приятеля му, че е пристигнал и че всичко е наред, но за него това остана зад кадър.)

Освен това ме мързи да му проверявам чантата и раничката за самбо, както и да му суша нещата след басейна. Мързи ме и да уча с него (ако той не ме помоли да му помогна). Мързи ме да изхвърлям боклука, затова го хвърля синът ми на път за училище. Дори имам нахалството да го моля да ми направи чай и да ми го донесе при компютъра. Подозирам, че с всяка следваща година ще ставам все по-мързелива...

Но децата претърпяват изненадваща метаморфоза, когато пристигне баба им. Тъй като живее далече, тя идва за цяла седмица. Големият веднага забравя, че може сам да си учи уроците, сам да си топли обяда, сам да си прави сандвич, сам да си подрежда чантата и да отива на училище сутрин. Сега той се страхува дори да заспива сам: баба му трябва да е до него! А нашата баба не е мързелива...

Децата са несамостоятелни, ако това е изгодно на възрастните.

Издателство: Колибри. Година на издаване: 2017. Брой страници: 256. Меки корици.

Напишете Вашето ревю

Самостоятелното дете, или как да стана „мързелива майка“ - Анна Бикова

Самостоятелното дете, или как да стана „мързелива майка“ - Анна Бикова

Издателство: Колибри. Година на издаване: 2017. Брой страници: 256. Меки корици.

Напишете Вашето ревю